Когато огледалото е екран

📷@ltoinel

Все по-често срещам хора, които не могат да формулират ясно какво точно ги изтощава, но го усещат в тялото си. Лека тревожност без конкретен повод. Умора, която не минава с почивка. Трудност да се зарадват на собствените си постижения, защото винаги има още някой, който изглежда една крачка напред.

В повечето случаи разговорът започва с работа, натоварване или липса на баланс. Но ако останем достатъчно дълго с темата, неизбежно стигаме до едно и също място – социалните мрежи. Не като конкретен проблем, а като фон. Като среда, в която умът ни пребивава много по-често, отколкото си даваме сметка.

Тази среда не е неутрална.

Социалните мрежи като психологическа екосистема

В психологията и социологията съществува обобщено понятие, което описва влиянието на социалните платформи върху вътрешния ни свят – Social Media Effect. То обхваща начина, по който платформи като Instagram, TikTok, Facebook или LinkedIn въздействат върху мисленето, емоциите, поведението и самооценката ни.

Важно е да уточним нещо съществено: социалните мрежи не „вкарват“ проблеми в психиката. Те усилват вече съществуващи механизми. Нуждата от принадлежност. Желанието да бъдем видени. Стремежа към одобрение. Страха да не изостанем.

Изследванията на Sherry Turkle още в началото на 2010-те години показват, че дигиталната комуникация постепенно променя начина, по който изграждаме идентичност – от вътрешно преживяна към външно отразена. Не „кой съм“, а „как изглеждам, когато ме гледат“.

Тази промяна рядко се случва осъзнато. Тя се натрупва. Ден след ден. Скрол след скрол.

Социалното сравнение: стара теория в нова среда

Още през 1954 г. Леон Фестингер формулира Теорията на социалното сравнение, според която хората имат вродена склонност да оценяват себе си чрез сравнение с другите, особено когато липсват ясни обективни критерии.

Това е напълно нормален механизъм. В реална среда той е бил ограничен – сравнявали сме се с хора от близкия си кръг, в контекст, който познаваме. Виждали сме усилията, провалите, колебанията.

В социалните мрежи контекстът изчезва.

Сравняваме вътрешния си свят с чужд публичен образ. Нашата несигурност – с нечия подбрана увереност. Нашия процес – с нечий резултат. Това сравнение не е логично, но е психологически реално.

Изследванията на Vogel и колеги (2014) показват ясна връзка между честото социално сравнение в социалните мрежи и по-ниска самооценка. Други проучвания (Fardouly & Vartanian, 2016) свързват този процес с повишена тревожност и депресивни симптоми, особено при жени.

Причината не е в „липса на увереност“, а в постоянната експозиция на идеализирани образи, които мозъкът ни обработва като реална социална норма.

Когато започнем да се виждаме като образ

Един от най-фините и същевременно най-дълбоки ефекти на социалните мрежи е деперсонализацията. Тя не означава загуба на идентичност, а постепенно отместване на възприятието за себе си – от преживяващ човек към наблюдаван образ.

Започваме да мислим за себе си така, както биха ни видели другите. Как изглеждам. Как звуча. Дали съм достатъчно интересен. Дали съм „на ниво“. Това важи както за личния, така и за професионалния контекст.

В LinkedIn това често се проявява като натиск да бъдеш последователен, уверен, вдъхновяващ. В Instagram – като визуална версия на балансиран и успешен живот. И в двата случая вътрешното преживяване остава на заден план.

Изследванията на Verduyn и колеги (2017) показват, че пасивното потребление на съдържание – просто гледане и сравняване – има значително по-негативен ефект върху благополучието от активното и смислено взаимодействие. Казано просто: колкото повече гледаме, толкова повече се отдалечаваме от себе си.

Допаминовият цикъл: защо не можем просто да спрем

Към този фон се добавя още един ключов механизъм – допаминовият цикъл. Социалните мрежи са проектирани така, че да активират системата за възнаграждение в мозъка чрез непредсказуеми стимули: харесвания, коментари, известия, ново съдържание.

Това е същият принцип, който стои зад хазартните игри. Наградата не е постоянна, а променлива. Именно тази непредсказуемост прави поведението толкова устойчиво.

Невронаучните изследвания (Montague et al., 2004; Alter, 2017) показват, че честата активация на допаминовата система води до намалена чувствителност. С други думи – нужно е все повече стимул, за да се постигне същото усещане.

Така социалното сравнение и допаминовият цикъл започват да се подхранват взаимно. Сравнението създава напрежение. Допаминът обещава облекчение. За кратко. После цикълът започва отново.

Къде се появява прегарянето

В коучинг практиката ми това най-често се проявява при жени с висока отговорност, професионален опит и реални постижения. Те не идват с въпроса „Как да бъда по-успешна?“, а с усещането, че никога не спират да догонват представата за себе си.

Една клиентка ми каза: „Имам чувството, че живея в три различни версии – професионалната, визуалната и истинската. И най-малко време отделям на последната.“

Това разслояване е изключително изтощително. Не защото стандартите са високи, а защото са неясни и непрекъснато променящи се. Блясъкът в Instagram, увереността в LinkedIn, продуктивността навсякъде.

Прегарянето тук не идва от прекалена работа, а от постоянна самонаблюдаемост.

Как коучингът помага в този контекст

Коучингът не е решение срещу социалните мрежи. Той не цели да ги премахне, а да върне избора. В работата с клиенти фокусът често е върху възстановяване на вътрешния ориентир – онзи критерий, който не зависи от реакции, сравнения и видимост.

Това включва работа с ценности, внимание, граници, идентичност и реалистични очаквания. Постепенно клиентите започват да разпознават кога сравняването се включва автоматично, кога допаминовият импулс води поведението и кога образът измества преживяването.

Най-осезаемата промяна не е в поведението онлайн, а в отношението към себе си офлайн. Когато това се случи, социалните мрежи спират да бъдат мерна единица за стойност и се връщат към ролята си на инструмент.

Вместо заключение

Социалните мрежи не са враг. Те са среда. Но всяка среда оформя онези, които прекарват време в нея. Въпросът не е дали участваме, а какво позволяваме да се случва с нас, докато участваме.

Когато разберем механизмите – социалното сравнение, допаминовия цикъл, деперсонализацията – започваме да си връщаме нещо много важно. Способността да се виждаме не като образ, а като човек. В процес. С граници. С реален вътрешен живот.

И това, според мен, е най-добрата защита срещу прегарянето в дигиталната епоха.

Още за потребителското поведение в дигитална среда и връзката му с психичното благосъстояние може да намерите в темите “Не питай AI“ и “Живеем ли живота си, или го сравнаяваме“.