Когато по-малкото е повече

📷@etiennegirardet

“ Знаеш ли какво всъщност означава „busy“? ”

Седмицата ми започна с този въпрос, поднесен от моят ментор коуч Теодора Каменова. B.U.S.Y. – “Being Under Satan’s Yoke.” – Да бъдеш под игото на Сатаната. За себе си бих казала, че не съм религиозна, дори до степен на агностицизъм. Но сега не това е нещото, което исках да кажа. Този въпрос натисна един мнооого горещ бутон в мен, защото въпреки старанието ми да поддържам осъзнатостта си, често се хващам да казвам, че съм много заета, да се чувствам много натоварена от ангажименти. Но живо вярвам, че заетостта не е равна на продуктивност.

Думата „busy“ звучи почти като знак за чест в съвременния свят. Като доказателство, че си търсен, значим, успешен, нужен. Ако не си зает, значи нещо с теб не е наред. Парадоксът е, че колкото повече се гордеем със своята заетост, толкова по-малко пространство оставяме за смисъл, дълбочина и реални резултати. „Нямам време“ се е превърнало в универсално извинение – за липса на грижа за себе си, за отлагане на важни разговори, за отсъствие от собствения ни живот.

Истината е, че често сме заети с неща, които нямат реална стойност. Заети сме да отговаряме на съобщения, които не са спешни. Заети сме да прескачаме от задача на задача без фокус. Заети сме да „гасим пожари“, които сами сме създали. И в този вихър от активност бъркаме движението с напредък.

Затова се връщам към моя любим Парето и принципа 20/80, който всъщност е любимецът и на всички мои клиенти. Принципът на Парето гласи, че приблизително 20% от усилията ни водят до 80% от резултатите. Или казано по друг начин – малка част от това, което правим, има огромно влияние, докато по-голямата част от действията ни носят минимален ефект. Това не е просто теория за бизнеса или управлението на времето, а универсален закон, който можем да приложим във всяка сфера на живота си.

Проблемът е, че повечето от нас обръщат логиката наопаки. Инвестираме 80% от времето и енергията си в онези дейности, които носят едва 20% резултат, и оставяме най-ценните 20% на случайността, на „ако остане време“, на „след като отметна всичко друго“. А това „друго“ никога не свършва.

Тук идва една много важна надстройка на принципа на Парето – осъзнатият избор. Ако осъзнато и целенасочено изберем почивката, времето за себе си, хобито или други занимания, които ни зареждат, като част от онези ключови 20%, тогава останалите 80% започват да се случват много по-леко. Без трескав маниер, без излишен патос, без саможертва до изтощение. Почивката престава да бъде награда след добре свършена работа и се превръща в стратегически инструмент за по-добра работа и по-добър живот.

Защото истината е, че ние не сме машини. Не можем да функционираме непрекъснато на максимум, без това да има цена. Тялото, умът и емоциите ни имат нужда от ритъм – от редуване на активност и покой. Когато този ритъм бъде нарушен, „busy“ постепенно се превръща в хронична умора, раздразнителност, липса на креативност и усещане за празнота, дори когато „всичко върви добре“.

За да е сигурен, че ще разбера правилно урокът, невидимият режисьор на всички случайности ме дари с грип през първата работна седмица от годината и „продуктивният“ ми график се разпадна. Всички онези амбициозни планове, задачи, срещи и проекти, които бях подредила прилежно в календара си, се оказаха напълно несъвместими с температура, втрисане и нулева енергия. И това беше супер, защото нямах друг избор освен да се позова на принципа на Парето.

Лежейки на дивана с вълнени терлици и куп носни кърпи, бях принудена да се запитам: кое е наистина важно? Кое не може да чака и кое спокойно може да отпадне? Кое е същественото, което, ако свърша, ще има реален ефект, и кое е просто шум? И се оказа, че когато физически не можеш да правиш „всичко“, умът започва много по-ясно да вижда малкото, което има значение.

И днес, в края на седмицата, си давам сметка, че с всичко, което бях планирала за активна работа през тези дни, нямаше да постигна и половината от това, което направих между другото. В паузите между сън, чай и тишина. Без напрежение. Без натиск. Без усещането, че непрекъснато закъснявам за собствения си живот.

Това преживяване ми напомни още нещо важно – продуктивността не винаги изглежда като действие. Понякога тя изглежда като спиране. Като отказ. Като „не“. Като позволение да не си на разположение. Като време за мислене, осмисляне и пренареждане. В свят, който ни учи да натискаме газта постоянно, умението да натиснеш спирачката е истинско майсторство.

Може би точно затова концепцията за „busy“ като „Being Under Satan’s Yoke“ ме разтърси толкова. Не заради религиозния ѝ смисъл, а заради метафората. Игото е нещо, което те държи приведен, ограничава движението ти и те кара да теглиш безкрайно. А ние доброволно си слагаме това иго, защото вярваме, че така трябва. Че ако не сме заети, не сме достатъчни.

А какво би станало, ако обърнем перспективата? Ако започнем да измерваме успеха не по това колко сме заети, а по това колко сме присъстващи? Колко смисъл има в това, което правим? Колко енергия ни остава в края на деня? Колко от времето ни е инвестирано в онези 20%, които наистина ни движат напред?

Тук не става дума за мързел или бягство от отговорност. Става дума за избор. За осъзнатост. За това да си зададем честно въпроса: „Защо правя това?“ и „Какъв резултат всъщност търся?“. Защото когато целта е ясна, пътят до нея рядко изисква непрекъсната заетост. По-скоро изисква фокус.

Ако вече сте се втурнали през глава да изпълнявате грандиозния план за най-добрата година, ви предизвиквам да спрете за момент. Да си поемете дъх. И да потърсите кои са вашите най-силни 20%. Онези дейности, навици, избори и пространства, които ви носят най-голяма стойност, енергия и резултат. И вместо да ги оставяте за „когато остане време“, да започнете именно от тях. Всичко останало или ще се нареди около тях, или просто ще отпадне. И това също е напълно наред.