Когато си достатъчно добър, но вече не те търсят

📷 @villxsmil

Напоследък разговорите ми с хора започват по сходен начин. Не с оплакване, не с драматичен разказ, а с почти срамежливо признание, което идва след пауза, сякаш човекът отсреща първо проверява дали наистина е безопасно да го изрече: „Не мога да си намеря работа.“ В гласа няма паника, по-скоро недоумение. Онзи тип недоумение, което се появява, когато си направил всичко правилно, а резултатът отказва да се появи.

Тези хора са компетентни, образовани, с опит, често с години в един и същи сектор. Най-често идват от технологичната сфера или от професии, които доскоро се смятаха за „умствени“ и „креативни“, но в последните години бяха сериозно компресирани от автоматизацията и изкуствения интелект. Не става дума за хора, които са изостанали или не са в крак с времето. Напротив. Това са хората, които винаги са били адаптивни, бързи, способни да учат и да се нагодят към изискванията на средата.

И точно затова настоящата ситуация ги удря толкова дълбоко.

Пазарът е странно замрял. Компаниите не затварят масово, но и не отварят. Процесите се влачат, решенията се отлагат, подборите се „поставят на пауза“. Официалното обяснение е несигурността – икономическа, геополитическа, технологична. Неофициалното усещане е, че системата се опитва да разбере какво точно да прави с хората, след като технологиите вече могат да поемат значителна част от задачите, които доскоро оправдаваха цели роли.

В този вакуум хората остават насаме със себе си и с едно много устойчиво убеждение, което дълго време им е служило вярно: ако не ме избират, значи не съм достатъчно квалифициран. Оттук следва почти автоматичната реакция – още курсове, още обучения, още сертификати, още доказателства, че „ставам“.

Това не е глупаво убеждение. То е логично в свят, в който растежът е бил основната движеща сила. В свят, в който добавянето на умения почти винаги е водело до повече възможности. Проблемът е, че светът, в който това работеше безусловно, вече не съществува.

Дигитализацията създаде усещането, че контролът е в индивидуалното усилие. Че ако сме достатъчно бързи, достатъчно гъвкави и достатъчно „ъпдейтнати“, ще намерим място. Но това усещане за контрол все по-често се оказва илюзорно. Не защото хората не се стараят, а защото самата система се преструктурира по начин, който не пита за нашата готовност.

Технологиите не просто оптимизират процеси. Те променят логиката на стойността. Все по-малко се търси изпълнение и все повече – ориентация, преценка, отговорност, способност за работа със сложност. Много роли, които са били дефинирани около „правене“, започват да се разпадат, а на тяхно място се появяват роли, които изискват мислене на по-високо ниво, но и по-голяма вътрешна устойчивост.

Тук се появява един по-дълбок проблем, който рядко се назовава директно. За много хора професионалната идентичност никога не е била съзнателен избор, а по-скоро интелигентен отговор на търсенето. Те са влезли в даден сектор, защото е имало възможности, развили са се, станали са добри, дори много добри, и постепенно ролята е започнала да замества отговора на въпроса „кой съм аз“. Докато пазарът ги е потвърждавал, това не е било проблем. Когато обаче потвърждението изчезне, човек остава без външна опора и с вътрешна празнина, която не може да бъде запълнена с още един сертификат.

В този момент ученето често се превръща не в стратегия, а в защита. Начин да се поддържа усещането за движение, без да се поема рискът на реалната промяна. Още един курс е по-безопасен от въпроса дали посоката изобщо е валидна. Още едно обучение е по-поносимо от мисълта, че може би идентичността, в която сме инвестирали години, вече не може да ни носи сигурност.

Много интелигентни хора остават в този междинен застой не защото не виждат проблема, а защото го виждат твърде ясно. Те разбират, че промяната няма да бъде просто надграждане, а пренареждане. А пренареждането винаги включва загуба – на статус, на увереност, на усещането, че знаеш какво правиш.

Тук е важно да се каже нещо ясно, без драматизация и без технологичен апокалипсис. Изкуственият интелект няма да направи хората излишни. Но ще направи излишни определени начини, по които сме свикнали да бъдем полезни. Разликата е съществена. В бъдеще ще има нужда от хора, които могат да работят с технологии, но не като изпълнители, а като мислещи партньори. Хора, които разбират контекста, последиците и границите. Хора, които носят отговорност, а не просто изпълняват инструкции.

Това изисква различен тип квалификация, но и различен тип вътрешна позиция. Не просто „какво умея“, а „как мисля“, „как вземам решения“, „каква отговорност мога да нося“. И тук често се появява думата „преквалификация“, натоварена с много повече страх, отколкото заслужава. В нашата култура тя все още звучи като признание за провал, като отстъпление, като връщане назад. А понякога е точно обратното – първият истински акт на зрялост, в който човек спира да защитава старата си идентичност и започва да търси по-съгласувана с ценностите си роля.

Няма универсален отговор дали човек трябва да продължи да се квалифицира или да смени посоката. Но има въпроси, които си струва да бъдат зададени честно, без опит да се даде „правилен“ отговор. Ако конкретната професия изчезне или се свие драстично, какво от мен остава приложимо? Уменията ми свързани ли са с мислене и отговорност или основно с инструменти? Ученето, в което инвестирам, помага ли ми да се ориентирам или просто ми купува време? И може би най-трудният въпрос – каква част от съпротивата ми е страх да не загубя представата си за себе си като „успял човек“?

От практиката си знам, че хората рядко се изчерпват, защото не са достатъчно добри. Много по-често се изчерпват, защото прекалено дълго са се опитвали да останат същите в свят, който вече не поддържа тази форма. Зрелостта не е в това да бъдеш експерт завинаги. Зрелостта е в способността да разпознаеш кога експертността се е превърнала в капан.

Иска ми се да мога да кажа, че този процес е плавен и ясен. Не е. Остава объркващ, несигурен и често самотен. Но вярвам, че кариерата не би трябвало да бъде мястото, в което човек губи себе си, опитвайки се да остане релевантен. А когато пазарът замлъкне, може би това не е покана да се движим още по-бързо, а да спрем за момент и да чуем какво наистина вече не работи – отвън и вътре в нас.