Живеем ли живота си… или го сравняваме?
📷 @marcojodoin
Когато изглежда, че другите „живеят повече“, или как социалните мрежи създават усещането, че не сме „достатъчно“
Когато през 2018 г. пишех в магистърската си теза за влиянието на социалните мрежи върху психиката, темата още се възприемаше като нещо периферно. Научните публикации, с които разполагах, се брояха на пръстите на едната ми ръка и се фокусираха най-вече върху самооценката, сравняването и онова особено усещане, че човек започва да се припознава повече в дигиталния си образ, отколкото в тялото и живота си извън екрана. Термините бяха ограничени, а изследванията — предпазливи. Сякаш науката още не смееше да признае, че интернет вече е психична среда, а не просто технически инструмент.
Днес ситуацията е съвсем различна. От дистанция личи как дигиталната култура се е превърнала във фактор, който не просто съпътства емоционалния ни живот, а го пренарежда. Появиха се десетки нови понятия, описващи тревожности и поведенчески патерни, родени от постоянната ни свързаност. Сред тях едно от най-често споменаваните — и най-често неразбрани — е FOMO: Fear of Missing Out.
Това понятие вече устойчиво присъства в ежедневния речник, макар често да се използва като закачлива диагноза на лека социална ревност. Но FOMO има много по-дълбоки корени. То не е каприз на поколението, което е израснало с Instagram; не е и просто културен феномен, свързан със социалните събития или пътуванията. То е тревожност, която стъпва върху древни психологически механизми, но се разгръща в напълно нова среда — среда, която буквално никое предишно поколение не е преживявало.
Произходът на термина и теоретичните му основи
В обзорната статия “Fear of missing out: A brief overview of origin, theoretical underpinnings and future directions“ терминът се описва като резултат от двойнственото напрежение между възможностите, които човек вижда около себе си, и усещането, че не успява да се възползва от тях. FOMO се базира на тревога — а тревогата винаги живее между „тук“ и „там“, между това, което имаме, и всичко, което можеше да имаме.
Теоретичните модели го свързват с няколко фундаментални психологически потребности:
Потребността от принадлежност. Човек иска да бъде част от социалната тъкан, а социалните мрежи превърнаха тази потребност в 24/7 сравняване: кой с кого е, къде е, какво преживява.
Потребността от автономия. Странно, но FOMO често се появява, когато усещаме, че животът ни се случва под натиска на задължения — сякаш всичко „интересно“ е там някъде, докато ние сме заключени в рутина.
Потребността от компетентност. В дигиталната среда успехът е видим, измерим и често преувеличен. Пропускането на някакво събитие, тренд или възможност може да се почувства като професионално изоставане.
Любопитно е, че FOMO се разглежда и през призмата на екзистенциалната психология: тревога, че времето ни е ограничено и че може би не живеем достатъчно пълноценно. Социалните мрежи усилват този страх, защото генерират илюзията, че други хора живеят „повече“ — повече срещи, повече пътувания, повече постижения.
Социалните мрежи като инкубатор за FOMO
Преди години FOMO е съществувал в много по-слаба форма — обикновено свързан с конкретно събитие или ситуация. Но социалните мрежи го превърнаха в хроничен фон, в постоянна тревога, която вибрира някъде между телефона и съзнанието. Проблемът е, че ние не просто виждаме живота на другите — виждаме култивираната версия на този живот.
Всяка платформа работи по механизъм на хиперселекция: потребителите публикуват само най-ярките моменти, а алгоритмите усилват именно тях. Така реалността изглежда като непрекъснат поток от събития, които не сме преживели, и възможности, които не сме хванали. Това е неравна битка — човек не може да сравнява целия си живот с „хайлайтите“ на другите.
По време на COVID-19 тази динамика придоби още по-голямо значение. Докато физическият живот беше ограничен, дигиталният се разшири до степен да стане основна сцена на социално присъствие. В едно емпирично изследване от MDPI — “The relationship between social media use and Fear of Missing Out among junior high school students during COVID-19“ — ясно се показва връзката между интензитета на използване на социалните мрежи и нивата на FOMO при юноши. И не само общата употреба влияе — важно е какъв тип съдържание се консумира, доколко се участва активно, и колко силно човек е емоционално обвързан с онлайн общността си.
Това изследване е интересно по още една причина: показва колко рано FOMO започва да се формира. Децата в пубертета са особено чувствителни към социалното включване и признание, а дигиталната среда предлага леснодостъпна, но нестабилна форма на това признание. В резултат тревожността да не пропуснеш нещо може да стане постоянен регулатор на емоциите.
Личният елемент: FOMO като огледало
Като човек, който през годините се е опитвал дори обсесивно да се пази от дигитални зависимости, темата за FOMO винаги е била по-скоро професионален интерес, отколкото лично преживяване. Пазех дистанция, ограничавах екранното време, изчиствах приложения — като че ли бях убедена, че мога да изиграя системата с дисциплина. Но наскоро попаднах на публикация, която ме накара да се замисля в по-личен план.
Един сравнително популярен създател на съдържание — човек, за когото социалните мрежи буквално са професия — написа, че е забелязал тревожност в дните, когато графикът му е по-сгъстен и няма време за скролване. Не тревожност, че пропуска работа или възможност, а страх, че пропуска нещо важно, което се случва в интернет. Той описа това осъзнаване като момент на прозрение, след който е започнал дигитален детокс.
Някак странно успокояващо бе да видя подобно признание. Не защото чуждият дискомфорт е утешителен, а защото прозира нещо общочовешко: дори онези, които работят в дигитална среда, които разбират механиките й в детайл, не са имунизирани срещу психологическите му ефекти. Дори повече — те са още по-уязвими, защото работата им е преплетена със собствената им идентичност.
Тази публикация ме вдъхнови най-сетне да започна поредицата, която от толкова време отлагам. FOMO е една от темите, които заслужават пространство — не само в академичните среди, но и в личните истории. Защото, ако човек бъде честен, може да открие FOMO в най-ежедневни моменти: когато не може да заспи и механично отваря Instagram; когато вижда новина за тенденция и усеща, че „трябва да се информира“; когато се пита дали да не публикува нещо, за да „поддържа присъствие“. Това са дребни жестове, които постепенно оформят психологически климат.
Какво стои под повърхността на FOMO
FOMO не е просто страх от пропускане на събитие. Всъщност събитията са най-лесната част. Истинският страх е другаде:
Страх, че ни няма там, където „животът се случва“.
Страх, че сме по-малко свързани, по-малко успешни, по-малко информирани.
Страх, че изборът ни винаги може да бъде подкопан от нечия по-добра алтернатива.
Това е тревога, която разклаща усещането за собствена стойност. В дигиталните екосистеми идентичността не е статична; тя е непрекъснат процес на поддържане — публикуване, наблюдение, реакция. Ако прекъснем този процес, се появява страх: „Ами ако междувременно пропадна извън социалния радар?“
От тази гледна точка FOMO може да се разглежда като своеобразен психичен шум, който не спира. Дори когато екранът е загасен.
Има ли изход?
FOMO не може да бъде „победен“ със сила на волята — или поне не само. Той изисква различен тип внимание: внимание към това какво ни движи, какво ни разсейва, и какво ни кара да се чувстваме недостатъчни. Някои стратегии, за които говорят изследователи и терапевти, са удивително прости, но работещи:
Дигитални паузи с ясна цел, не като наказание, а като рестарт.
Определяне на граници: кога, как и защо ползваме социалните мрежи.
Развиване на способност за „достатъчност“ — осъзнаването, че не можем да изживеем всичко и това е напълно нормално.
Осмисляне на собствените потребности, а не следване на алгоритмично зададени стандарти за щастие и успех.
Но най-важното може би е друго: да признаем, че FOMO не е лична слабост. Това е естествена реакция в среда, която е проектирана да ни държи включени. Няма място за срам, там където е чувството на уязвимост — дори напротив, уязвимостта може да бъде начало на по-добър избор.
Защо си струва да говорим за FOMO
FOMO е една от най-характерните тревоги на съвременността, но рядко се обсъжда сериозно — вероятно защото изглежда твърде банално. Какво толкова, че някой се притеснява да не пропусне нещо онлайн? Но под тази привидна лекота има нещо по-дълбоко: FOMO е индикатор за промяна в начина, по който преживяваме реалността. Той показва, че вниманието вече е ресурс, който постоянно се дърпа в различни посоки; че връзките ни са едновременно разширени и фрагментирани; че самочувствието може да се влияе от екрани, които не познаваме, но които ни показват версии на живот, които изглеждат по-пълни.
И ако нещо научих от последните години изследвания и лични наблюдения, то е следното: FOMO не е врагът. Той е сигнал. Понякога неприятен, понякога шумен, но честен. Сигнал, че имаме нужда от пространство, в което вниманието да не бъде разкъсвано; пространство, в което животът не трябва да бъде документиран, за да бъде реален.
Може би това е най-ценното, което можем да извлечем от FOMO: напомняне да се върнем към собствения си ритъм.
За онези, в които тази тема е породила повече въпроси, отколкото отговори, блогът ще продължи да събира текстове, които разглеждат дигиталната психология от различни ъгли — не академично сухо, а човешки, през лични истории, професионален опит и съвременни изследвания. Част от тази поредица е и темата „Не питай AI“, в която разглеждам друг аспект на взаимоотношенията ни с технологиите.
А за проактивните — онези, които предпочитат действие пред пасивно наблюдение — може би е време за малък експеримент: да потърсите собствените си работещи начини за справяне с FOMO. Ако усещате, че имате нужда от подкрепа в този процес, демо коучинг сесията е напълно безплатна — просто, за да разберете дали това е подходът, който може да ви бъде полезен и да ви отведе към по-спокоен, по-свободен ритъм на живот.
