Сянката на идеала

📸@martino_pietropoli

Защо стремежът към пример за подражание често се превръща в саботьор, а не в източник на растеж.

Кой е твоят пример за подражание?

Наскоро ме попитаха кой е моят пример за подражание.
Първосигнално не открих отговор. След кратко, но трескаво мислене осъзнах, че нямам такъв. Това признание първо ме смути – сякаш нещо липсва. После донесе облекчение. Защото, ако се запитаме честно – съществува ли изобщо цялостен, завършен и неопровержим пример за подражание?

Аз лично не мисля.

Това, което често наричаме „пример“, всъщност е отражение на собствените ни ценности, копнежи и неизживяни потенциали. Виждаме в другия онова, което в нас самите чака да бъде осветено.
И когато се възхищаваме, рядко осъзнаваме, че всъщност гледаме към идеализираната проекция на собствения си потенциал.

Но има и нещо друго – биохимично, почти невидимо.
Нашата възхита е допаминова реакция – кратък пик на вдъхновение, прилив на енергия и желание да „станем като него“. Допаминът е чудесен – той движи амбицията, фокусира вниманието, подтиква към действие. Но ако останем дълго в тази динамика, тя се превръща в зависимост от постижение – в стремеж към идеал, който винаги се изплъзва. И тогава допаминът вече не мотивира, а изтощава.

Истинското усещане за благополучие идва не от непрекъснатото гонене на следващия модел за подражание, а от серотониновото състояние – онова дълбоко, тихо удовлетворение, което не търси потвърждение отвън. Серотонинът не се „взривява“ – той стабилизира. Това е химията на вътрешния покой, на самопризнанието, на автентичността.

И може би именно тук се разкрива и сянката, за която говори Юнг.
В стремежа си да следваме някого, често потискаме аспекти от себе си, които не се вписват в образа на идеала. Избутваме в несъзнаваното онова, което ни се струва „недостойно“, „слабо“, „неподходящо“. Така сенките растат – и започват да ни саботират.

Защото, когато животът ни е воден от нуждата да приличаме на някого, ние не се развиваме – ние се коригираме.
Опитваме се да изтрием уникалното, за да се поберем в очертания, които не са наши.
И тогава вътрешният саботьор – този, който уж ни държи „отговорни“ и „високо мотивирани“, всъщност ни държи далеч от покоя, от творчеството, от онова тихо съгласие със себе си, в което възниква истинската трансформация.

Моята истина е, че едно от нещата, които най-силно ни пречат да живеем собствените си ценности, са именно стереотипите, с които ги свързваме.
Вярваме, че за да се идентифицираш по определен начин, трябва да изпълниш безкраен списък от условия – да изглеждаш, да постъпваш, да успяваш като някого.
Но така ли е в действителност? Или просто подменяме своята вътрешна мярка с чужда?

Може би зрелостта не идва тогава, когато намерим нов пример за подражание,
а когато престанем да имаме нужда от такъв.

Когато погледнем онова, което проектираме върху другите, и го разпознаем като част от себе си, която търси израз, тогава сянката се превръща в светлина.
И мотивацията вече не идва от дефицит, а от пълнота.
Не от нуждата да бъдем някой друг, а от желанието да бъдем себе си – по-осъзнато, по-дълбоко, по-истински.