Сходни в различията

Общуването е в основата на човешките взаимоотношения. Но колко често си задаваме въпроса: разбираме ли се наистина?

Много често слушаме, кимаме и отвръщаме с думи, които звучат правилно. И въпреки това оставаме с усещането, че посланието ни не е достигнало до другия, че има невидима пропаст между това, което искаме да кажем, и начина, по който то е възприето.

Причината рядко е само в думите. Често тя е в липсата на асертивност – способността да изразяваме себе си ясно, искрено и уважително към другия.

Липсата на асертивност – двата полюса

В ежедневието можем да видим липсата на асертивност в най-обикновени ситуации.
На работа например някой поема допълнителна задача, въпреки че графикът му вече е претоварен. Вкъщи – родителят, който отстъпва на тийнейджъра си само за да избегне спор. Сред приятели – човекът, който се съгласява на ресторант, който не харесва, за да не развали настроението.

Когато не умеем да общуваме асертивно, се движим между два полюса:

• пасивност – мълчим, съгласяваме се, премълчаваме истинските си мисли и чувства, за да избегнем конфликта;

• агресивност – настояваме, говорим остро, доминираме, като по този начин изтласкваме другия от разговора.

И двете крайности имат еднакъв резултат – нарушават доверието и внасят отчуждение.

Ролите, които ни държат в плен

Една от най-дълбоките причини за липсата на асертивност са ролите, които приемаме за свои.

Всеки от нас играе множество роли – добър професионалист, грижовен родител, верен приятел, „силният“ човек, който винаги се справя, „тихият“ човек, който не повишава глас.

Пример: в работна среда често се идентифицираме с ролята на „отговорния служител“. Тази роля ни кара да кажем „да“, дори когато вътрешно крещим „не“. На пръв поглед изглежда, че сме полезни, но всъщност създаваме токсична динамика – защото, приемайки всичко, ние вменяваме на колегите си, че нямат граници, и същевременно натрупваме негодувание, което в един момент избухва. Така обслужвайки собствената си роля, подхранваме в другите модели на зависимост и очаквания, които не са здравословни за никого.

В семейството ролята на „грижовния“ може да ни попречи да поискаме време за себе си, защото сме свикнали да поставяме другите на първо място. Но саможертвеният характер на тази роля има и друга страна – вменява отговорност и вина на този, за когото се „грижим“. Вместо автентична връзка, създаваме чувство на дълг и задължение. Такива роли са токсични и за двете страни: ние не даваме най-доброто от себе си, защото не сме отдали нужното на собственото си благополучие, а другият се чувства задължен, а не обичан. В крайна сметка опитваме да допринесем за вътрешната си стойност чрез външни стимули, които никога не могат да запълнят празнотата отвътре.

Сред приятели пък често влизаме в ролята на „безконфликтния“, който винаги ще се съгласи с групата. Зад това стои страхът да не бъдем отхвърлени. Но като жертваме мнението си, ние не позволяваме на приятелите си да ни опознаят истински. Вместо близост, създаваме невидима дистанция.

На практика се оказва, че докато обслужваме собствената си възприета роля, създаваме предпоставка за засилване на също толкова деструктивна роля у хората, с които взаимодействаме. Влизаме в танц от зависимости и очаквания, който всеки играе по навик, без да си дава сметка за цената.

Разбираме ли се наистина?

Истинската комуникация изисква присъствие и автентичност. Ако говорим през ролите си, ние не разговаряме като „аз и ти“, а като „образ и образ“. Това създава илюзия за разбиране, но всъщност задълбочава дистанцията.

Помислете за следната ситуация: колега ви пита дали сте съгласни с решение, което не ви устройва. Вие се усмихвате и кимате, но вътрешно знаете, че това ще ви струва допълнителни часове работа. Той остава с впечатление, че няма проблем, а вие носите мълчаливо недоволство. Разбиране ли е това, или просто размяна на маски?

Сходни в различията

Един от най-парадоксалните феномени е, че най-много ни предизвикват хората, които най-много приличат на нас.

В семейството това може да е родителят, който се дразни от упоритостта на детето си – без да осъзнава, че то просто отразява собствената му непреклонност. В работата – колега, който ни изкарва извън нерви с перфекционизма си, защото отразява нашата собствена вътрешна борба със стремежа към съвършенство.

Разликите ясно маркират границата „аз – ти“, но именно сходствата са тези, които предизвикват най-силното ни негодувание. Защо? Защото подкопават образа, който толкова упорито пазим. Ние виждаме в другия отразена част от себе си, която не искаме да признаем.

Така се оказва, че сме сходни в различията си и различни в сходствата си. А истинската близост започва там, където сме готови да признаем и двете страни.

Дългосрочните последствия

Когато липсва асертивност, плащаме висока цена:

• натрупано вътрешно напрежение;

• усещане, че никой „не ни разбира“;

• отчуждение във важни връзки;

• поддържане на роли и образи, които изтощават и нас, и другите.

С времето започваме да вярваме, че „така е нормално“ – че общуването е компромис, че отношенията са игра на маски. Но тази нагласа ни отдалечава и от себе си, и от другите.

Пътят към автентичността

Асертивността не е просто техника. Тя е вътрешно решение – да бъдем честни към себе си и към другия. Да приемем, че имаме право на чувства, мисли и нужди. И че другият също има своите.

Това е умение, което се учи и развива. И когато започнем да го практикуваме – в малките, ежедневни ситуации – постепенно се освобождаваме от ролите, които ни държат в плен. Започваме да общуваме по-автентично, връзките ни стават по-дълбоки, а отношенията – по-здрави и устойчиви.

В крайна сметка истинската промяна започва не тогава, когато се опитваме да доказваме своите различия, а когато открием смелост да видим сходствата зад тях. Там се ражда разбирането, автентичността и истинската близост.

А вие – кои сходства бихте открили, ако за миг спрете да гледате през призмата на различията?

Ако искате да научите повече за това как липсата на асертивност влияе на общуването, как ролите и образите определят качеството на връзките ни и как можем да изградим по-автентичен стил на комуникация – ще откриете ценни знания и практики в Академия „Мама има работа“, създадена в партньорство с фондация Мама има работа.

Още за програмата:

https://momgotajob.com/sabitie/akademiya-mama-ima-rabota/